Да се ликвидира! Спомен за Борис Арсов

Петко ОГОЙСКИ

Беше краят на есента 1962 г., няколко дни след второто ми осъждане по член 81, 83 и 90 от Наказателния закон, “за написване на вражески стихове и афоризми, които са от естество да влошат братските ни взаимоотношения със СССР и обидни за народната власт.”

Двама надзиратели ме взеха от 62-ра килия на следственото отделение на Софийския централен затвор и ме вкараха в 25-а килия на зловещото СЕДМО ОТДЕЛЕНИЕ на затвора.

Въпреки да беше единочка (2/3,40 м), там заварих 5 души, също като мен току-що осъдени. Това беше Стоян Димитров Върбанов от с. Ръжена, Казанлъшко, преди месеци избягал в Югославия, но го върнали и тук получил 3-годишна присъда. Друг един, също единично съден, казваше се Петко от с. Гугутка, Ивайловградско, който имаше комплекс за продължаващо преследване и че някой ще го “предаде”, та освен малкото си име и селото си, нищо повече не казваше. Другите трима бяха съдени за “организирана противонародна банда, която устно и писмено е провокирала омраза срещу народната власт и срещу СССР”... Това бяха Борис Арсов Илиев, Николай Чотов и Райно Василев Райнов, и тримата живеещи в гр. София. Те всъщност бяха четирима, защото с тях беше съден и Иран Хаджийски от с. Драгичево, Пернишко /но не е роден там) и по обвинителния им акт Хаджийски беше посочен като инициатор за “престъпната им дейност”, но той беше в друга килия.

И с него се виждахме из коридора, но по всичко личеше, че душата на групата е Борис Арсов. Той беше доста изтерзан душевно. Ту пееше, ту проплакваше, когато заговореше за жена си, защото, за да го смажат душевно, следователите от ДС уверили жена му, че са го задържали за морални нарушения. Показали и някакво име на жена, с която имал дори незаконно дете, и тя им повярвала. И не искала никаква връзка вече с него. (Това беше често срещан маниер на ДС.)

Като разказваше за дейността на групата, Н. Чотов често му се сърдеше, че разкрива тайните им.

- Какво ще крием и мрънкаме сега? - питаше той колегите си. - То тия, които не трябваше нищо да знаят за нас, сега знаят всичко и ни осъдиха, а вие тепърва искате да криеме. Не е ли просто кощунствено при такъв ужасен режим като днешния, честен човек да не попадне под ударите му? Аз се срамувам за времето, в което съм бил навън, като покорна единица в стадото на червения пастир. А сега съм накарал този овчар да ме вписва в триста документи, да поставя стража пред клетката ми, да се страхува от мен, като от свой заклет враг. Тази част от живота ми е истинската, не другата...

С този увод Арсов заразказва за позивите, които вечер и нощем разлепвали из София, в самия център, а сутрин най-невинно ги четяли заедно със слисаните граждани. Едрият и красив технически шрифт на Н. Чотов личал отдалече. И с особеното си съдържание: “Братя българи, да отхвърлим робския червен феодализъм!”, както и с адресата: “Непокорените българи и Обществото на истинските комунисти в България”...

- Брей, я гледай, че и комунистите са против властта, разцепиха се - шушнело се из тълпата и я окуражавало.

Но най-интересен, и може би единствен такъв, е случаят с измисленото от Арсов политическо покушение срещу Н. Хрушчов при неговото посещение у нас на 14 май 1962 г., заради което ги и открили. Като касиер-деловодител на футболния клуб “Левски” Б. Арсов успял да разбере, че щабът на делегацията е установен в хотел “Балкан”. Там сред стотиците поздравителни писма и телеграми от партийни, профсъюзни, ОФ и други организации се получило и едно писмо от “Емилия Стефанова, пионерски ръководител на училищата в София”. А щом е така, писмото било предадено на “съветските другари” без преглед.

Но когато тези другари все пак го прочели, що да видят: “Ние, всички българи, от деца до старци и баби, горещо ви заявяваме: Вън съветските окупатори от нашата родина! Долу вашите покорни слуги на червената буржоазия! Долу Варшавския договор! България - свободна и независима!”

Един син плик с герба на СССР побрал копие от това писмо и, съпроводено от протест, кацнал на бюрото на самия министър на вътрешните работи Г. Цанков. На свой ред разредката го докладвала и на самия Хрушчов, който го поставил и пред Т. Живков при разговорите.

В чудо се видели от Държавна сигурност с денонощното си бдение, докато открият групата на Хаджийски-Арсов, Чотов-Райнов, а още в по-голямо чудо се видял и авторът, докато едвам останал жив, за да ни го разказва сега в килията...

Борис Арсов Илиев е роден в София, но баща му е от българите бежанци от Македония и той се гневеше и от това, че негови братовчеди там са сега “македонци”, а тези тук са българи.

- Още по-лошо е - казваше със сълзи той, - да не станем и ние тук “советские человеци”. Дано поне присъдата в архивите докаже някога на хората, че съм бил българин...

Когато след месеци отново се намерихме в Старозагорския затвор по идея на Арсов и мой текст съчинихме една “Затворническа песен”, която отново по негова мелодия стана популярна и се пееше от мнозина затворници:

Мили Боже, отвори ми,
оттук отпусни ме,
отпусни ме от затвора
на Стара Загора.

През решетката да литна,
далеч да отлитна,
тамо дето мойта майка
все за мен се вайка...

Мойте мънички дечица,
жена мъченица,
да ги видя, Боже прави,
че са живи и здрави...

Да огледам вред земята,
хората, полята,
да оставя мойта сила
на България мила...

И тогава пак върни ме,
тука затвори ме,
и тогава нека гния
в тясната килия!

Мъчително жаден да получи вест от жена си, която никак не се обаждаше, Арсов искрено се радваше, когато аз получех писмо, и ме караше да му чета и препрочитам. А при един такъв случай той се отдели за час-два и ми донесе листче с едно искрено и топло стихотворение, което си пазя и сега:

ПИСМО

Писмо в затвора да получиш
е слънчев лъч със
много светлина,
ако от него, скъпото, научиш,
че те обича милата жена...
Прочиташ го веднъж и
пак отново,
четеш го всеки Божи ден дори,
а то не вехне, винаги е ново
и с чудна бяла чистота искри...

Седмица след излизането си от затвора (преди него), аз потърсих по негово указание жена му, която живеела в кв. “Банишора”, но не я намерих. След нова седмица - отново нямаше никой в самотната къща. Години след това разбрах, че Арсов също е излязъл и успял да избяга на Запад. Там, мисля, в Швеция, издавал списание с любимото за него име “Левски”, но дългите пипала на вездесъщата ДС го сграбчили и оттам и аз с болка на сърце го видях сред глутница следователи, показан по телевизията като “Най-опасният враг на народната власт”. Оттам следите му отвеждат в Пазарджишкия затвор, душегубката на будните духом българи. Това е вече 1974 година и нищо повече не разбрах за него.

Чак през 1992 г. името му се появи в една кратка дописка във в. “24 часа”, бр. 100 от 27.04 с твърдението, че след резолюцията на сталинисткия генерал Григор Шопов, заместник-министър на вътрешните работи, “Да се ликвидира!”, следите му напълно се изгубват.

Ето така, за многохиляден път загиваха честните и родолюбиви българи през кървавия болшевишки режим.

Нека смиром си спомним и се помолим за мир на праха и християнско душеспасение на достойния човек и твърд българин Борис Арсов Илиев, един от най-светлите духове, които е родил народът ни!

Източник: http://www.epochtimes-bg.com/2008-01/2008-03-05_09.html